На розови храсти и крин,
Разцъфтели от полъх Фавониев
Над антична беседка край Рим,
В която навярно Павония
В болестотворната сладка нега
На следобедната меланхолия
Е плетяла венци от цветя,
Стиснал ръката ѝ прелестна,
Облята от бели лъчи:
„О, Акме, нежна възлюбена!“ –
Септимус промълви:
„Ако нежна, неземна и истинска
Не е любовта ми към тебе,
Или отслабне до края на дните ми,
Мое кремаво алено цвете,
Сред свирепите тигри на Либия,
Оставен самичък от Митра,
Обезнадеждена душата ми в бездните
Да погълне в гнева си Аида."
Каза. И кихна доволен от чутото
Отляво надясно Амур,
Според римската древна традиция
В знак на щастлива поличба.
Загледана нежно в очите му,
Опиянени в разлятата прелест,
Не се сдържа Акме и сладостно
Ги целуна с неистова нежност:
„О, Септимус,“ - рече фанчулата,
Която с египетско синьо
Своите устни цинобърни
Бе напоила обилно.
„Mое нежно, безценно дихание,
Невъздържана моя разруха,
На този бог нека завинаги
Едничък само да служим,
Който все така силно, до мозъка
на костите ми, във сърцето,
Ненаситен копнеж и желания
Да разгаря към теб безконечно."
Каза. И кихна доволен от чутото
Отляво надясно Амур,
Според римската древна традиция
В знак на щастлива поличба.
И завършва поемата Катулус
Как в най-малкото неделимо
Душите на двамата влюбени
Се слели във атом недвижно.
Пред Сирия и пред Британия
За кремавобялата Акме,
Обсипана с благоухания,
Копнееше Септимус само.
И само в ръцете божествени
На Септимус вярната Акме
Желаеше своите пъпчици
Да разтвори в наслада безкрайна.
 |
| Frederic Lord Leighton, Akme and Septimus |
