сряда, 20 февруари 2019 г.

Мирра (по Метаморфози на Овидий)


I lock my door upon myself,
And bar them out; but who shall wall
Self from myself, most loathed of all?
                                Christina Rossetti

Intro
След злокобния писък в безлунната,
Тъмно обагрена стая, 
В която цареше безмълвие
И се стелеше, стелеше мрак,
Сред лица на селени и грешници,
Които с гротескна гримаса
Надничаха голи от бездната
В моята малка душа,

Безсилен, безстрастен, безпримерен,
В меланхолична омара омаян,
От жестоките мегалографии
С безжалостно впити очи
Ме гледаха с присмех безрадостен
Чудовища с маски на фавни  
Потънал в покварата тягостна
На моите мрачни мечти.

I
Нежнокрасива и прелестна
Беше красивата Мирра,
Сияеше нежно в очите ѝ
Дълбокото синьо море,
Киприденонежни косите ѝ
Като небеснотъкана коприна
Се сипеха, нежно разплетени,
По нейното бледо лице.

II
Когато в градината стъпваше
Като нежна антеена нимфа,
Ослепителнобяла и сладостна,
От розопръстите ѝ ходила
По цветята, пръстта и къпините
Капеше дъхава смирна
И се стичаше мека по кожата
Розовобяла смола.

III
Възжелана от знатни патриции
И принцове на Ориента,
От непорочната пяна обсебени
Под лекия пеплос модел
На неизказната прелест, разплисквана
От срамежливата книдска Венера
Да изваят неистово искаха
Учениците на Праксител.

IV
Но уви, тези форми антеени,
Този нежнокиприден съсъд,
Жестока поквара разяждаше,
Сякаш нейната сладостна гръд
Сомн побеснели Еринии
С стотици отровни стрели,
Напоени с студени дихания
В болестотворните пари на Стикс,

Бяха проболи безжалостно.
И хладна, заразна мъгла,
От нечистите страшни мечтания
На обезнадеждените в ада тела
Се стелеше бавно в сърцето ѝ,
Както често след дълга молитва,
Заблестяла отново душата ни,
Легион бесове я връхлитат.

V
„Накъде ме повлича природата?
Нима мои са тези мечти,
Щом Амур не признава в сърцето ми
Своите златни стрели?
Нима тези перверзни копнения
Този порив нездрав на плътта,
Рожби, в недрата заченати,
Са на моята кротка душа?

О, божества и пазители
На закона и храма свещен,
Сугубо ви моля, смилете се,
Имайте милост над мен!

Вън, вън, сънища пъклени,
Питаещи сластно змиите,
Гнездящи в гръдта ми, разкъсана
От мрачна, перверзна любов.
Отдавна оттук бих си тръгнала,
Потърсила тихичък пристан,
Но ми се иска поне още мъничко
Да близна от чуждия плод –

Да вляза при него в градината,
Да го погледна, докосна с уста,
Стиснала нежно ръцете му,
Кротко привела глава.
И малки, лъчисти и влюбени…
О, нечестива девойко,
Как смееш надежди кощунствени
Да лелееш във своята гръд?

Не те ли е страх от Фуриите?
Опръскани целите в кръв
Са телата им с Хидри препасани.
Зажаднели за девствена стръв,
Сплъстени на кичури сраснали,
По техните бледни лица,
Изкривени от страшните крясъци,
Пепелянки отровни пълзят.

О, Богове, състрадателни,
Своята клета рабиня
Избавете от кладата огнена
Във моите болни гърди!
И нека отново душата ми
О, сугубо, сугубо, сугубо ви моля,
Пак сияйна, пречистена,
Пленителна пак заблести!“

VI
И хиляди харпии яростно,
Предчувствайки сочната плячка,
Започваха вече безжалостно
Да хапят жестоко плътта,
Не можеше вече девойката,
Пламнала в огъня страстен,
Обхванал дълбоко душата ѝ,
Да намери утеха в съня.

И отново в капана изплашена,
Обзета от страшните рожби
На своята болна фантазия,
Бълнува и плаче в нощта –

Ту напълно отчаяна,
Ту вече решена
Отровната тъкан примамлива
Да вкуси на срамния плод.

Но пак изчервена, измъчена
Болна откъсната роза,
Над ложето празно приседнала –
Мъничка, свита, самотна –
Тъжно навела глава
И само Луната разголена,
Своето кремаво тяло
Оглеждаше тихо и влюбено,
Алабастрено-кремаво, бяло,
В нейната нежна снага.

За да падне отново във ноктите
На нечестивия нощен инкубус,
Възседнал гръдта ѝ възбудена,
Зажадняла за похот и страст.
И безсилна, печална душата ѝ
Разумът свой да събуди,
Отслабнал от вихрите яростни,
Да наложи своята власт,

Едничко спасение виждаше
От своите страсти безумни
С друго безумие страшно
Да потърси покой във смъртта.

Knock
Knock, knock, knock, knock! Who's there, i’ the name of
Belzebub? Here's a farmer that hanged himself on th’
expectation of plenty.
(Macbeth, Act II - Scene III)
И щеше навярно във примката
На своята женствена слабост
Своето тяло божествено
Да хвърли в студената пръст,
Където шипящи и петимни
В бургундско-червената сладост
На пиршеството неканени червеи
Щяха първи без срам да седят,

Ако в съседната стая разбудена
От вопъл, болезнено стихващ,
Опряла ухо до вратата ѝ,
В този бременен час на нощта,
Не беше подслушвала дойката,
На своето малко момиче
Винаги вярна съратница
Както в любовните тайни
Така и в срамния път към греха.

Микеланджело Меризи - Караваджо, Юдит и Олиферм (детайл)

понеделник, 30 юли 2018 г.

Акме и Септимус (превод от Катулус)

Сред силните юлски ухания
На розови храсти и крин,
Разцъфтели от полъх Фавониев
Над антична беседка край Рим,
В която навярно Павония
В болестотворната сладка нега
На следобедната меланхолия
Е плетяла венци от цветя,

Стиснал ръката ѝ прелестна,
Облята от бели лъчи:
„О, Акме, нежна възлюбена!“ –
Септимус промълви:
„Ако нежна, неземна и истинска
Не е любовта ми към тебе,
Или отслабне до края на дните ми,
Мое кремаво алено цвете,

Сред свирепите тигри на Либия,
Оставен самичък от Митра,
Обезнадеждена душата ми в бездните
Да погълне в гнева си Аида."
Каза. И кихна доволен от чутото
Отляво надясно Амур,
Според римската древна традиция
В знак на щастлива поличба.

Загледана нежно в очите му,
Опиянени в разлятата прелест,
Не се сдържа Акме и сладостно
Ги целуна с неистова нежност:
„О, Септимус,“ - рече фанчулата,
Която с египетско синьо
Своите устни цинобърни
Бе напоила обилно.

„Mое нежно, безценно дихание,
Невъздържана моя разруха,
На този бог нека завинаги
Едничък само да служим,
Който все така силно, до мозъка
на костите ми, във сърцето,
Ненаситен копнеж и желания
Да разгаря към теб безконечно."

Каза. И кихна доволен от чутото
Отляво надясно Амур,
Според римската древна традиция
В знак на щастлива поличба.
И завършва поемата Катулус
Как в най-малкото неделимо
Душите на двамата влюбени
Се слели във атом недвижно.

Пред Сирия и пред Британия
За кремавобялата Акме,
Обсипана с благоухания,
Копнееше Септимус само.
И само в ръцете божествени
На Септимус вярната Акме
Желаеше своите пъпчици
Да разтвори в наслада безкрайна.

Frederic Lord Leighton, Akme and Septimus



петък, 26 декември 2014 г.

Флиния (първа чернова на част I)

I
В сладострастната пара на розите,
Наситена с гъста амброзия,
В която Селена εὐπλόκαμος
Обзета от нежен екстаз,
Събличаше бавно хитона си
От своите кремавобели,
Блестящи от мокрите перли
От целувките на анемоите
И сълзите на нереидите
Ослепителни рамене,
Оставяйки нежни отблясъци
От сияйните си цветове
В болестотворната пара на розите.

В сладострастната пара на розите,
В чиято отровна амброзия,
Селена разресваше своите
Къдрици от мокър сатен,
Претворена прозираше Флиния,
От чиито кипридени клетки
Капеха бисерни перли,
С които обилно Тритоните
Обсипваха нейните прелестни
Киприденонежни ръце,
И с копринена пяна поливаха
Сладострастните й колене
Във блестящата пара на розите.

„В сладострастната пара на розите,
В която Селена отровена,
Гърдите си гладки, разголени
Мажеше с мокър сатен,
Мое нежно, сладникаво, розово,
Мое розово-синьо момче,
Розопръстите ти цветове,
Разцъфтели от полъх Фавониев
В тъканта сладострастна на устните
като кървавопръста вода,
Обагрят гърдите ми с алени
Заразни горещи петна
В болестотворната пара на розите…“

„Твоето нежно докосване
О, най-сладостна измежду розите,
Прониква дълбоко във моята
Ужасена и болна душа.   
Като сладостна пара от розите
О демон! О, Флиния нежна,
На перверзната моя надежда,
Е безлунното твое докосване
Под сладката тежест на устните,
Обагрени в розова кръв
От цветчетата прелест засъхнали
По твоя сладостен мъх
В болестотворната пара на розите.“

Болестотворната пара на розите
В една юлска вечер в покоите
На най-нежния от Анемоите,
Като призрачна гъста мъгла,
Проникваше бавно през порите,
Разтваряйки бездна от сласт
Във Флиния и Махетас,
Които обзети от своите,
Сплъстени от мокрите лилии,
Мъчителнобледи тела,
Изпълваха с болка безжалостно
Разширените си сетива
От заразената пара на розите.




петък, 11 април 2014 г.

Библис

Testis abest somno, nec abest imitata voluptas!
                                               (Ovid,M.IX-481)

I
О, прелестна пяна, изпълнена
Със кремавобели цветя,
Облизана в сладката оргия
На сладострастната ми самота
От Анемоите, силно покварени
Във розопръстите ти колене,
О, Библис, блестящо ваяние
С ослепително бяло лице.

II
Най-нежният от Анемоите
С хиацинтови кротки очи,
С хиацинтов оттенък по устните
От сладникави тъжни сълзи,
Разнежен във парите розови
На моята кремава плът,
Отлепяше рози от кожата
На моята прелестна гръд.

III
О, кремава пяна останала
От перверзната кръв на Уран,
В която с Наядите смесена
Във нетварен сатен разпилян,
Селена се къпеше розова
В океан от разпенена плът
И целуваше дълго и сладостно
О, Библис, лилейната твърд.

IV
Най-милият от Анемоите,
Помрачен от перверзната нежност
На цветята на Хлорис, разцъфнали
От кръвта на раздрания пеплос,
С олеандър насищаше кожата
По гърдите на малката Библис
И разлистваше рози и лилии
Във Фавониев сладостен прилив.

V
Оцветени от лилии прелестни
Океанидени, Кианеени,
Са, Библида, ръцете ти смесени
Със капки дакрийска вода,
С които, силно изнежени
От перли и бримки антеени,
Лелегийските нимфи разглезени
Мажеха свойте лица.

VI
На слабостта си ръцете ми сладостни
В сладката власт потопени,
Се плискат перверзно в сълзите ми,
Във порочен екстаз овладени,
Неспособни с кръвта от гърдите ми
Да измият срама ми с кинжала,
Тъй както жестоко Лукреция
Вледенената гръд си преряза.

(Из „Изброяване на нимфите“)

Biblis, William Adolphe Bouguereau,1884
Biblis, William Adolphe Bouguereau,1884

неделя, 25 март 2012 г.

Хилас

В тази мокра сладниста материя
От сладникав и блудкав пълнеж
От нимфи и лилии смесени
В къпалня от кремав цъфтеж,
В тази сладостнолигава оргия
От разцъфтели безсрамно цветя,
В будоара на Лименидите,
О, Хилас божествен, ела!

Във постеля от перли възлегнали
В летаргичен безбрежен покой,
От дълбоката меланхолия
И продължителния престой
Ослепителнобели, разнежени
Са кианеените ни тела,
Хиацинтово цвете възлюбено,
О, сине Хераклов, ела!

Кипридени капки и калии
От пяна с псапфически  мъх,
От Афродита край Пафос останала
В невтвърдена божествена плът,
С аромати насищат коприната
По розопръстите ни рамена
О, дързък владетел на копия,
В покоите наши ела!

Дълбоко, дълбоко в очите ми,
Разкрасени с лидийски брокат,
Където Наядите прелестни
Се плискат с лесбийски екстракт,
Твоят образ в къпалните сладостни,
В асканийската сладка  вода,
Блести сред Плеяди разголени,
О, Хилас, Хилас, ела!

Дълбоко, дълбоко в очите ми
Под копринен безлунен воал,
Изработен от Хесперидите
Със сладострастна дълбока печал,
Твоят образ, сияние сладостно,
Целува Селена в нощта,
Както своя изящен Ендимион,
О, Хилас прекрасен, ела!

В будоара на моите сънища
Сред Лампади с печални лица,
На ложе, покрито с отблясъци
От разпилените лунни петна,
В сладострастната евдемония
На красивите мои очи
Потънал в покой и безвремие,
Мой Хиласе нежен, заспи!

Ако в нашите форми антеени,
О, Хилас, се крие смъртта,
И фатални са нашите погледи,
Надеждо дорийска, нима
Има някаква стойност животът ти,
О, сине Хераклов, кажи,
Щом не можеш да срещнеш по-прелестни,
По-тъмнокрасиви очи.

(Из „Изброяване на нимфите“)

Hylas and the Nymphs - John William Waterhouse

понеделник, 26 декември 2011 г.

Болестотворна

И мъртва от стихове
И мъртвородена любов,
Със токсините ти разбъркани
Във венеричeски кървав разтвор,
Въглеродната пара в постелята,
Която остана от теб,
Оставя дълбоко във клеткитe
Болестотворния си пълнеж.

В сладострастните гънки по кожата,
По която пълзяха змии
И разголени харпии съскащи
Със чудовищно хищни усти,
Умираха сомнища прилепи
Със мъртвешки и сухи крила,
Родени от моите сънища
В болестотворната самота.

С безнадеждна печал  във гърдите си,
По чиито киприден воал
Личаха петна от измръзване
От целувките на Нергал,
На пиршеството нечисто поканена 
От спящия разум, с цветя
Мълчаливо заемаш местото си
В болестотворната тишина.

Оживялата мъртва във парите,
В разградените мъртви телца,
С болестотворно, нечисто дихание,
Със разтворена хищна уста,
От спящия разум привлечена,
Застила душата ми с мрак
И с твоето нежно сияние
Насища перверзния глад.

Head of Medusa, Unknown Master, Flemish (active in the 16th century)

събота, 10 септември 2011 г.

Розопръстите ти колене (sneak peak of a Poem of a Succubus)

В будоара на мрачните сънища
Розопръстите ти колене,
Със псапфически  нежни огърлия
От кървавокремава смес
Засъхнала пяна, изстинала
Твърд от лидийско море
Оставяха меки по устните
Розопръстите ти колене.

В театралната мрачна тържественост
На разпокъсаните ти цветя
От гърдите ти, скромно намазани
Със отровнолилави петна,
Увяхват в перверзните навици
Розопръстите ти колене
На  моите устни преситени
С разкървавените ти цветове.

Прикована от страстните изблици
На сладнистата мъртва печал
На мъртвокрасивите стихове
В будоара на Ерешкигал,
В тъканта на съня ми обелена
От цялата прелест и грим,
От розавосините гънчици,                                                      
Посипана с мокър жасмин,

Безпощадно лежиш във душата ми
С посинели от болка гърди
От целувките на извратените
От устите на Сцила души,
Които в срама на сълзливата
Тъкан на твоята плът,
Прелъстени изпълват душата ми
С безнадеждност, поквара и смърт.