 |
| Luis Royo, The Raven |
Великолепният шедьовър на американския писател Едгар Алън По Гарванът излиза за първи път на 29 януари 1845 г. в Evening Mirror и American Review. Преди всичко обаче бих искал да обясня защо използвах думата шедьовър и защо смятам употребата й по отношение на тази поема не само за правомерна, но и за необходима. През април 1946 г. в Graham’s Magazine авторът публикува критическо есе, наречено "The Philosophy of Composition", в което обяснява творческия метод, използван при създаването на поемата. Текстът е много интересен, тъй като постига ефект, заложен изключително имплицитно в него, въпреки експлицирането на подвеждащи мотиви за написването му. В него По заявява, че пише този текст, за да покаже, че създаването на едно добро художествено произведение, което може да задоволи както масовия вкус, така и критическите изисквания, е добре обмислен методологически процес, който би могъл да бъде извършен, или по-скоро може да бъде извършен от професионалист. В този смисъл, творчеството, литературата е показана по-скоро като професионална продукция, отколкото вдъхновение – идея, която междувпрочем съответства на смисъла на древногръцкото τέχνη. Това, което, разбира се от скромност, По трябва да премълчи в това есе, е, че изложеният метод се отнася не просто за създаването на едно художествено произведение, а за едно истинско произведение на изкуството, за една съвършена изработка.
Ако разгледаме внимателно методологията, изложена в "The Philosophy of Composition" за създаването на Гарвана ще видим, че всеки един елемент от нея е бил разработван по отделно в най-различни варианти в много от предходните поеми на автора. (Ще посоча само предпочитанието му към дългото сонорно ‘o’, изключителната фреквентност на лексемите ‘nevermore’, ‘ever more, ‘Lenore’ в поезията му и др.) В този смисъл бихме могли да говорим, че "The Philosophy of Composition" е добре обмислена методологическа система, изработена в един дълъг процес на творчески търсения и приложена за първи път в пълнота при създаването на Гарвана. Ако този текст обаче е творческа методология, създадена в процеса на дълги творчески търсения и експерименти, то съзнателното й и непосредствено асоцииране само по отношение на излязлата предходната година поема на По има за цел да покаже само едно, че авторът смята тъкмо тази поема за пълнотата на своите творчески търсения, т.е. за masterpiece на своето творчество – за шедьовър.
Ако разгледаме внимателно есето на По, не бихме могли да пропуснем да забележим, че той се опитва да намери абсолютните стойности на една съвършена поема (дължина, тоналност, поетика, тема, изразни средства, тропи, символи и т.н.) и в този смисъл предлага не просто една нормативна естетика, а естетика на един шедьовър. В нея като безусловно най-поетична тема на едно поетическо произведение той определя смъртта на една красива жена, а най-добрият начин, по който тя може да бъде предаде е чрез устата на нейния обожател (death … of a beautiful woman is, unquestionably, the most poetical topic in the world — and equally is it beyond doubt that the lips best suited for such topic are those of a bereaved lover). Ако се вгледаме внимателно в текста на поемата обаче, или ако я прочетем отново, след като имаме предвид есето към нея, с изненада ще видим, че в нея отсъства както образът на красотата, така и образът на красива мъртва жена. Единственото нещо, което бихме могли да научим за красивата жена, освен че е изключителна (rare) и сияйна (radiant), е нейното име – Lenore – and nothing more (и нищо повече). Самото име Lenore, като лексема, като звуков състав обаче е достатъчно поетично и красиво, за да предизвика в читателя представата за красива жена. В този смисъл красотата става чисто поетологически факт, тя е обект, който поезията създава, а не на който подражава, както е според нормативната естетика на класицизма за мимезиса на изкуството.
Много важен акцент, който поставя По в своето есе, или както го нарекохме естетиката на шедьовъра, е концепцията за Гарвана. От текста става ясно, че в стремежа си да създаде най-изящната поема авторът изгражда концепцията за Гарвана, според която в края на всяка станца трябва да се произнася изключително поетичната лексема ‘Nevermore’. В този смисъл темата за мъртвата възлюбена се явява дотолкова, доколкото е необходима за осъществяването на концепцията за Гарвана – and nothing more (и нищо повече), т.е. тя не е главна, тя не поражда поемата.
От есето на По става ясно, че можем да говорим за някаква поетологическа концепция, или проект, наречен “The Raven”, подчинен на създаването на едно изключително поетическо усещане. Този проект трябва да е така направен, че концептуално да оправдае използването на определени звуци и езикови концепти в поетическия текст, включително рефрена ‘Nevermore’. Ако проанализираме поетиката на поемата, ще видим, че като че ли Гарванът (The Raven) е специално създаден, за да може да се повтарят точно определени лексеми и звукосъчетания. Структурата на всяка една от 18-те секстини е така направена, че в четири от стиховете да се римува широко отворено ‘o’ (всичко в 72-а от 108 стиха), като последният стих има специфична поетическа структура, изградена от каталектичен тетраметър с финално звукосъчетание ‘more’. По този начин само по тази схема получаваме изключително наситена употреба на лексемите ‘more’ (6 пъти, винаги предхождана от ‘nothing’, и то в първите седем стиха. Само във втория стих имаме лексемата ‘evermore’), ‘nevermore’ (в последните 11 стиха), ‘Lenore’ (8 пъти, като винаги се среща дублирана в предпоследните два стиха на строфата), коренът ‘lore’ – един път употребен като самостоятелна лексема (със значение ‘наука’), три пъти като част от лексемата ‘implore’ (със значение ‘моля, умолявам’), два пъти в лексемата ‘explore’ (със значение ‘разбера, разгадая’) и четири пъти във ‘floor’. Освен строгата ритмическа структура текстът експериментира и с различни поетологически вокални похвати като алитерация, асонанс, вътрешни рими. Така например най-често в случаите на алитерация попадат фонемите ‘n’ (While I nodded, nearly napping), ‘m’ (I remember it was in the bleak December), ‘d’ (Doubting, dreaming dreams no mortals ever dared to dream before). В заключение на този кратък поетологически преглед на вокалната структура на поемата ще кажа само, че лексемата ‘Raven’ се среща общо 10 пъти в целия текст, а най-често срещаните фонеми в текста са ‘n’, ‘m’, ‘o’ и различни съчетания с ‘r’. Разбира се, не случайно счетох за необходимо да направя този анализ на звуковото изпълнение на поемата. Всъщност акцентно най-силната позиция в т.нар. проект ‘The Raven’ заема лексемата ‘more’, и то изключително в употреби с префикс ‘never’ – ‘Nevermore’. Ако експериментално обаче заменим представката ‘never’ с вокала ‘a’, бихме могли да разглеждаме лексемата ‘more’ като част от думата ‘amore’ (‘любов’). От друга страна, в лексемата ‘Raven’ може да бъде открита неточна анаграма на ‘never’ (Ако прочетем лексемата ‘Raven’ отзад напред получаваме транскрипцията на произношението на думата ‘never’). В ритмичната композиция на поемата обаче почти никъде не се срещат римни структури, изградени от звука ‘a’. Звукът ‘а’, както и лексемата ‘love’ (lΛv) отсъстват, за сметка например на ‘the lost Lenore’. Идеята за Липсващото е изразена, както на семантично ниво – от разколебаното очакване ‘nothing more’, така и на поетологично ниво – от заключителния каталектически стих във всяка една секстина, в който липсва една стъпка от тетраметъра. В този смисъл текстът може да бъде разгледан като поетическа композиция за любовта, изпълнена в минорна поетологична тоналност. В него присъстват всички звуци на основния тон на лексемата ‘amore’, само че мажорният вокал ‘a’ е заменен с минорния префикс ‘never’ (или концепцията ‘The Raven’), за да се получи желаната от По тоналност на меланхолията.
Преди да продължим по-нататък, бих искал да поставя следния въпрос: Възможно ли е една поезия, в която липсва принципът на мимезиса, да не бъде меланхолична?
Струва ми се не само напълно правомерно, но дори и наложително да сравним настроението на героя на поемата, написана според нормативните изисквания на "The Philosophy of Composition", с настроението на поета, който желае да създаде своя masterpiece (шедьовър) според нормативните изисквания на своята естетика, определяща меланхолията като най-възвишената поетическа тоналност. (Melancholy is thus the most legitimate of all the poetical tones.) Поетът трябва да мотивира поетологичната употреба на лексеми с минорна тоналност, като ‘Nevermore’, а героят му трябва да е в такова настроение, че да слуша тяхното артикулиране, т.е. да провокира гарванът да му отговаря по един и същи начин – ‘Nevermore’. Критиката често обръща внимание на факта, че героят забелязва, че птицата може да произнася само един-единствен звук, едно-единствено послание – ‘Nevermore’, и в този смисъл той не би задал въпроси, на които не би желал да получи такъв страшен отговор. Въпреки това обаче той се осмелява да зададе съдбоносния за себе си въпрос: дали някога ще прегърне своята възлюбена в рая? При което следва отговорът, от който се очаква да не нарушил както меланхоличното настроение на героя, така и естетическите изисквания на поемата: ‘Nevermore’.
По принцип гарванът се схваща като прокълната птица. Трябва да отбележим обаче, че това не означава, че тя е дяволска птица. Не случайно и в текста на По неправилната асоциация на гарвана с дявола е подчертана с единствения случай на неправилни вътрешни рими в поемата. В първи стих на 15-а и 16-а секстина лексемите ‘evil’ и ‘devil’ всъщност не се римуват ("Prophet!" said I, "thing of evil! – prophet still, if bird or devil!). Според легендите гарванът се е считал за птица на посланието или на тайното знание за света. Не случайно, когато влиза в стаята на героя гарванът каца на рамото на скулптурата на Атина – древногръцката богиня на мъдростта, където традиционно трябва да стои совата. Според някои юдейски източници гарванът била първата птица, която Ной изпратил от кораба, за да провери дали водата от потопа се е оттеглила от земята. Тогава птицата била бяла на цвят. След като обаче тя се забавила твърде дълго, Ной я проклел и тя станала черна. Едва втората птица, която изпраща Ной била гълъбът. Според Овидиевите Метаморфози гарванът станал черен, след като донесъл на бог Аполон вестта за изневярата на неговата любима Коронида. Овидий дори описва гарвана като птица, която не отстъпвала по нищо нито на гълъба, нито на лебеда. От казаното можем да направим извода, че гарванът съвсем не е птица на злото (thing of evil), тя дори не лъже, но бива прокълната от човека, или от Аполон, заради разкриването на несъвпаденията между очаквания, идеален свят и реалността в рецепиентите на нейното съобщение. Така гарванът бил изместен от гълъба като вестител на едно Божие присъствие в света. Ще посоча само завръщането на гълъба с маслинено клонче в уста при Ной и спускането на Светия Дух във вид на гълъб над Иисус при кръщението на река Йордан. Това, което прави впечатление в новия бял небесен символ обаче е, че гълъбът, за разлика от гарвана, не може да говори. Не случайно в своето есе По обръща внимание на това, че избира гарвана именно като една от говорящите птици (and, very naturally, a parrot, in the first instance, suggested itself, but was superseded forthwith by a Raven, as equally capable of speech, and infinitely more in keeping with the intended tone).
Джон Адам, един от изследователите на поемата на По, обръща внимание на факта, че гарванът в съвременната култура не е автентичен символ на обезнадеждеността, а напротив, в миналото той е символизирал надеждата. Той аргументира тезата си с факта, че звукът, който издава гарванът, на латински и гръцки се траскрибира като "cras", което означава ‘утре’. На английски обаче думата ‘гарван’ – ‘raven’ съдържа, както казахме, анаграма на ‘never’, и в този смисъл звукът, който издава птицата на По, не е нищо повече от нейното име:
От направените дотук разсъждения, че поетът използва гарвана като част от своята монологична реч, или дори като доказателствена част от своята естетика, бих искал да разгледаме втория много важен въпрос, който той задава на птицата:
Ако приложим този подход и към останалите секстини, бихме могли да разглеждаме всички въпроси, които поетът отправя към гарвана като реторични. В този смисъл като че ли символиката на черния пророк, която е приписана на гарвана, също е чисто реторически похват. Поетът сам решава като към какво да се обърне към гарвана – дали като към ангел, пророк, или нещо зло. Единствено той определя гарвана, който, както показахме малко по-горе, всъщност не може да каже повече от това, което е, като “пророк”, и после в естетиката си "The Philosophy of Composition" – “the bird of ill omen”. Преди да зададе своя съдбоносен въпрос каква е перспектива да прегърне своята любима в отвъдното, поетът приписва определена символика на птицата: “Prophet, thing of evil! – prophet still, if bird or devil”. Но разбира се, това може да бъде само реторически похват, тъй като птицата не е нищо повече от това, което е.
Разбира се, основният смисъл на 16-а секстина е оповестяването на тоталната загуба на Надеждата, констатацията, че загубата на възлюбената е абсолютна, крайна и вечна. В светлината на по-горните ни разсъждения за реторичната постановка на въпросите обаче бихме могли да кажем, че поетът сам придава такова трагично измерение на съдбата си. По този начин той като че ли просто представя своето положение на оплакващ красивата си възлюбена като тотален крах на екзистенциалния си потенциал. Ще си позволя най-общо да определя смисловата транскрипция на въпроса в 16-а секстина по следния начин: Нима не съм ли обречен никога повече да не видя своята възлюбена? В този смисъл осъщественият в секстината речеви акт е по-скоро изява на тоталната загуба на вярата и надеждата на поета в някакъв отвъден смисъл, или в смисъла на някаква отвъдна перспектива.
Но разбира, се тук има и нещо друго, което бих искал да спомена за финал. Идеята за обречеността имплицитно въвежда и идеята за наказанието и трагичната вина. Поетът като че ли поставя по такъв начин нещата, че неговото положение да придобие смисъла на наказание, на страдание за допуснато провинение. Единствената вина обаче, която текстът допуска да предположим е любовта, която разяжда сърцето на поета и за която не може да се намери лек дори и в банята в Гилеад. Тази любов обаче е непродуктивна, изпълнена с черна, разяждаща сексуалност, която убива възлюбената, за да направи от себе си и от нея – поезия and nothing more.
Ако разгледаме внимателно есето на По, не бихме могли да пропуснем да забележим, че той се опитва да намери абсолютните стойности на една съвършена поема (дължина, тоналност, поетика, тема, изразни средства, тропи, символи и т.н.) и в този смисъл предлага не просто една нормативна естетика, а естетика на един шедьовър. В нея като безусловно най-поетична тема на едно поетическо произведение той определя смъртта на една красива жена, а най-добрият начин, по който тя може да бъде предаде е чрез устата на нейния обожател (death … of a beautiful woman is, unquestionably, the most poetical topic in the world — and equally is it beyond doubt that the lips best suited for such topic are those of a bereaved lover). Ако се вгледаме внимателно в текста на поемата обаче, или ако я прочетем отново, след като имаме предвид есето към нея, с изненада ще видим, че в нея отсъства както образът на красотата, така и образът на красива мъртва жена. Единственото нещо, което бихме могли да научим за красивата жена, освен че е изключителна (rare) и сияйна (radiant), е нейното име – Lenore – and nothing more (и нищо повече). Самото име Lenore, като лексема, като звуков състав обаче е достатъчно поетично и красиво, за да предизвика в читателя представата за красива жена. В този смисъл красотата става чисто поетологически факт, тя е обект, който поезията създава, а не на който подражава, както е според нормативната естетика на класицизма за мимезиса на изкуството.
Много важен акцент, който поставя По в своето есе, или както го нарекохме естетиката на шедьовъра, е концепцията за Гарвана. От текста става ясно, че в стремежа си да създаде най-изящната поема авторът изгражда концепцията за Гарвана, според която в края на всяка станца трябва да се произнася изключително поетичната лексема ‘Nevermore’. В този смисъл темата за мъртвата възлюбена се явява дотолкова, доколкото е необходима за осъществяването на концепцията за Гарвана – and nothing more (и нищо повече), т.е. тя не е главна, тя не поражда поемата.
От есето на По става ясно, че можем да говорим за някаква поетологическа концепция, или проект, наречен “The Raven”, подчинен на създаването на едно изключително поетическо усещане. Този проект трябва да е така направен, че концептуално да оправдае използването на определени звуци и езикови концепти в поетическия текст, включително рефрена ‘Nevermore’. Ако проанализираме поетиката на поемата, ще видим, че като че ли Гарванът (The Raven) е специално създаден, за да може да се повтарят точно определени лексеми и звукосъчетания. Структурата на всяка една от 18-те секстини е така направена, че в четири от стиховете да се римува широко отворено ‘o’ (всичко в 72-а от 108 стиха), като последният стих има специфична поетическа структура, изградена от каталектичен тетраметър с финално звукосъчетание ‘more’. По този начин само по тази схема получаваме изключително наситена употреба на лексемите ‘more’ (6 пъти, винаги предхождана от ‘nothing’, и то в първите седем стиха. Само във втория стих имаме лексемата ‘evermore’), ‘nevermore’ (в последните 11 стиха), ‘Lenore’ (8 пъти, като винаги се среща дублирана в предпоследните два стиха на строфата), коренът ‘lore’ – един път употребен като самостоятелна лексема (със значение ‘наука’), три пъти като част от лексемата ‘implore’ (със значение ‘моля, умолявам’), два пъти в лексемата ‘explore’ (със значение ‘разбера, разгадая’) и четири пъти във ‘floor’. Освен строгата ритмическа структура текстът експериментира и с различни поетологически вокални похвати като алитерация, асонанс, вътрешни рими. Така например най-често в случаите на алитерация попадат фонемите ‘n’ (While I nodded, nearly napping), ‘m’ (I remember it was in the bleak December), ‘d’ (Doubting, dreaming dreams no mortals ever dared to dream before). В заключение на този кратък поетологически преглед на вокалната структура на поемата ще кажа само, че лексемата ‘Raven’ се среща общо 10 пъти в целия текст, а най-често срещаните фонеми в текста са ‘n’, ‘m’, ‘o’ и различни съчетания с ‘r’. Разбира се, не случайно счетох за необходимо да направя този анализ на звуковото изпълнение на поемата. Всъщност акцентно най-силната позиция в т.нар. проект ‘The Raven’ заема лексемата ‘more’, и то изключително в употреби с префикс ‘never’ – ‘Nevermore’. Ако експериментално обаче заменим представката ‘never’ с вокала ‘a’, бихме могли да разглеждаме лексемата ‘more’ като част от думата ‘amore’ (‘любов’). От друга страна, в лексемата ‘Raven’ може да бъде открита неточна анаграма на ‘never’ (Ако прочетем лексемата ‘Raven’ отзад напред получаваме транскрипцията на произношението на думата ‘never’). В ритмичната композиция на поемата обаче почти никъде не се срещат римни структури, изградени от звука ‘a’. Звукът ‘а’, както и лексемата ‘love’ (lΛv) отсъстват, за сметка например на ‘the lost Lenore’. Идеята за Липсващото е изразена, както на семантично ниво – от разколебаното очакване ‘nothing more’, така и на поетологично ниво – от заключителния каталектически стих във всяка една секстина, в който липсва една стъпка от тетраметъра. В този смисъл текстът може да бъде разгледан като поетическа композиция за любовта, изпълнена в минорна поетологична тоналност. В него присъстват всички звуци на основния тон на лексемата ‘amore’, само че мажорният вокал ‘a’ е заменен с минорния префикс ‘never’ (или концепцията ‘The Raven’), за да се получи желаната от По тоналност на меланхолията.
Преди да продължим по-нататък, бих искал да поставя следния въпрос: Възможно ли е една поезия, в която липсва принципът на мимезиса, да не бъде меланхолична?
Струва ми се не само напълно правомерно, но дори и наложително да сравним настроението на героя на поемата, написана според нормативните изисквания на "The Philosophy of Composition", с настроението на поета, който желае да създаде своя masterpiece (шедьовър) според нормативните изисквания на своята естетика, определяща меланхолията като най-възвишената поетическа тоналност. (Melancholy is thus the most legitimate of all the poetical tones.) Поетът трябва да мотивира поетологичната употреба на лексеми с минорна тоналност, като ‘Nevermore’, а героят му трябва да е в такова настроение, че да слуша тяхното артикулиране, т.е. да провокира гарванът да му отговаря по един и същи начин – ‘Nevermore’. Критиката често обръща внимание на факта, че героят забелязва, че птицата може да произнася само един-единствен звук, едно-единствено послание – ‘Nevermore’, и в този смисъл той не би задал въпроси, на които не би желал да получи такъв страшен отговор. Въпреки това обаче той се осмелява да зададе съдбоносния за себе си въпрос: дали някога ще прегърне своята възлюбена в рая? При което следва отговорът, от който се очаква да не нарушил както меланхоличното настроение на героя, така и естетическите изисквания на поемата: ‘Nevermore’.
"Prophet!" said I, "thing of evil! – prophet still, if bird or devil!
By that heaven that bends above us — by that God we both adore –
Tell this soul with sorrow laden, if within the distant Aidenn,
It shall clasp a sainted maiden whom the angels name Lenore —
Clasp a rare and radiant maiden whom the angels name Lenore."
Quoth the raven, "Nevermore."
Разбира се, трябва да бъдем много внимателни при анализа на подобна хипотеза. Преди всичко обаче трябва да кажем, че с написването на есето по естетика "The Philosophy of Composition", което е един научен текст, авторът на “The Raven” заявява своята идентичност с героя на поемата, загубилия своята възлюбена учен. (Още повече, че и двата текста използват първолична наративна модалност). По този начин се получава така, че след смъртта на любимата животът на лирическия персонаж придобива изключително поетологически измерения, от гледна точка на които нарушаването на меланхоличната тоналност на художественото произведение, или нарушаването на инвариантата ‘Nevermore’ са недопустими. Единствено съзнанието за тоталната, абсолютна загуба на възлюбената, настроението за възпоменание на възлюбената може да удържи възприетия поетически минорен тон, но също така и възвишената сетивност в хронотопите на текста.
В този смисъл съдбоносният въпрос, зададен в 16-а секстина, би могъл да бъде възприет като трагически акт на окончателно бягство в поезията, или отдръпване, проклинане на живота във всяка една негова форма, в която отсъства тялото на възлюбената. Може би тук е мястото да направя една малка асоциация с Евангелие от Матея, където на въпрос на садукеите, които не вярвали в отвъдното, с кого би била след възкресението на мъртвите жена, която през живота си е имала седмина законни мъже, Иисус отговаря: ‘Nevermore’, или буквално: при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата. (Мат.22:23-30) Като че ли се получава така, че героят предпочита една виртуална меланхолична екзистенция в поезията, за която съставя цяла естетическа система, отказвайки се от обещаното ангелично битие, в което няма да може да прегърне на чисто сензитивно, сексуално равнище своята възлюбена. В този смисъл бихме могли да говорим за наличието на акт на проклятие, характерен за всички форми на живот в мъртвата материя, или за готическите герои. Разбира се, подобна хипотеза, не би могла да бъде аргументирана с пример от романа на Брам Стокър Дракула, където чрез проклятие на Небесното царство, графът се превръща във вампир, тъй като този текст е значително по-късен от Гарвана. Но преди Гарвана класическата литература познава една много интересна немска балада, която носи името на любимата мъртва героиня на По – Lenore (1773г.) от Бюргер. В нея се разказва за младата Ленора, която след като не намира своя любим сред завърналите се от войната благородници, изрича проклятие срещу божия свят. Същата нощ на вратата й се чува почукване. Когато отваря, на прага вижда любимия си, който я подканя веднага да тръгнат нанякъде. Тя се качва на коня му. Малко преди зазоряване те пристигат на гроба му и тя разбира, че той е мъртъв и се намира в ръцете на скелет, който я отвежда в гроба си.
Някои изследователи разглеждат забравената наука (forgotten lore), с която се занимава героят преди почукването на гарвана, като черна магия, с помощта на която той се е опитвал да върне своята любима Lenora. След излизането на "The Philosophy of Composition" обаче ми се струва логично предположението, че в онази черна декемврийска нощ (bleak December) поетът се е занимавал именно с написването на естетика на възвишеното, според която няма по-красив обект на поезията от смъртта на красива жена. И черната магия, и подобна естетика на меланхолията обаче са еднакво “антихристиянски”, или поне еднакво силни в отричането и неприемането (проклятието) на живота такъв, какъвто е, в отказа да признаят неговата красота (Бих искал да отбележа, че в гръцкия превод на Битие изразът ‘твърде добър’ (И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. (Бит.1:31) е преведен като καλα λίαν, ‘твърде красив’, т.е. светотворческият акт на Бога се мисли в естетически категории).
Разбира се, би било редно да припомним, че нашите разсъждения стигнаха дотук от направеното предположение, че след като героят забелязва, че гарванът произнася само един тон, ‘Nevermore’, той нарочно задава въпроса за отвъдното сякаш окончателно да се прости с надеждата за макар и малко светлинка (Darkness there and nothing more.). Но поставянето на такъв въпрос съдържа и нещо друго – той съдържа останките от една безумна вяра в чудото. Състоянието на героя е такова, че за него вероятността да се срещне отново със своята възлюбена, под каквато и да било форма, е толкова малка, колкото гарванът да каже нещо повече от това, което е – птица на отчаянието. И в този смисъл като че ли героят се е надявал на чудо.
В този смисъл съдбоносният въпрос, зададен в 16-а секстина, би могъл да бъде възприет като трагически акт на окончателно бягство в поезията, или отдръпване, проклинане на живота във всяка една негова форма, в която отсъства тялото на възлюбената. Може би тук е мястото да направя една малка асоциация с Евангелие от Матея, където на въпрос на садукеите, които не вярвали в отвъдното, с кого би била след възкресението на мъртвите жена, която през живота си е имала седмина законни мъже, Иисус отговаря: ‘Nevermore’, или буквално: при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата. (Мат.22:23-30) Като че ли се получава така, че героят предпочита една виртуална меланхолична екзистенция в поезията, за която съставя цяла естетическа система, отказвайки се от обещаното ангелично битие, в което няма да може да прегърне на чисто сензитивно, сексуално равнище своята възлюбена. В този смисъл бихме могли да говорим за наличието на акт на проклятие, характерен за всички форми на живот в мъртвата материя, или за готическите герои. Разбира се, подобна хипотеза, не би могла да бъде аргументирана с пример от романа на Брам Стокър Дракула, където чрез проклятие на Небесното царство, графът се превръща във вампир, тъй като този текст е значително по-късен от Гарвана. Но преди Гарвана класическата литература познава една много интересна немска балада, която носи името на любимата мъртва героиня на По – Lenore (1773г.) от Бюргер. В нея се разказва за младата Ленора, която след като не намира своя любим сред завърналите се от войната благородници, изрича проклятие срещу божия свят. Същата нощ на вратата й се чува почукване. Когато отваря, на прага вижда любимия си, който я подканя веднага да тръгнат нанякъде. Тя се качва на коня му. Малко преди зазоряване те пристигат на гроба му и тя разбира, че той е мъртъв и се намира в ръцете на скелет, който я отвежда в гроба си.
Някои изследователи разглеждат забравената наука (forgotten lore), с която се занимава героят преди почукването на гарвана, като черна магия, с помощта на която той се е опитвал да върне своята любима Lenora. След излизането на "The Philosophy of Composition" обаче ми се струва логично предположението, че в онази черна декемврийска нощ (bleak December) поетът се е занимавал именно с написването на естетика на възвишеното, според която няма по-красив обект на поезията от смъртта на красива жена. И черната магия, и подобна естетика на меланхолията обаче са еднакво “антихристиянски”, или поне еднакво силни в отричането и неприемането (проклятието) на живота такъв, какъвто е, в отказа да признаят неговата красота (Бих искал да отбележа, че в гръцкия превод на Битие изразът ‘твърде добър’ (И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. (Бит.1:31) е преведен като καλα λίαν, ‘твърде красив’, т.е. светотворческият акт на Бога се мисли в естетически категории).
Разбира се, би било редно да припомним, че нашите разсъждения стигнаха дотук от направеното предположение, че след като героят забелязва, че гарванът произнася само един тон, ‘Nevermore’, той нарочно задава въпроса за отвъдното сякаш окончателно да се прости с надеждата за макар и малко светлинка (Darkness there and nothing more.). Но поставянето на такъв въпрос съдържа и нещо друго – той съдържа останките от една безумна вяра в чудото. Състоянието на героя е такова, че за него вероятността да се срещне отново със своята възлюбена, под каквато и да било форма, е толкова малка, колкото гарванът да каже нещо повече от това, което е – птица на отчаянието. И в този смисъл като че ли героят се е надявал на чудо.
Гарванът не може да каже нищо повече от това, което е.
По принцип гарванът се схваща като прокълната птица. Трябва да отбележим обаче, че това не означава, че тя е дяволска птица. Не случайно и в текста на По неправилната асоциация на гарвана с дявола е подчертана с единствения случай на неправилни вътрешни рими в поемата. В първи стих на 15-а и 16-а секстина лексемите ‘evil’ и ‘devil’ всъщност не се римуват ("Prophet!" said I, "thing of evil! – prophet still, if bird or devil!). Според легендите гарванът се е считал за птица на посланието или на тайното знание за света. Не случайно, когато влиза в стаята на героя гарванът каца на рамото на скулптурата на Атина – древногръцката богиня на мъдростта, където традиционно трябва да стои совата. Според някои юдейски източници гарванът била първата птица, която Ной изпратил от кораба, за да провери дали водата от потопа се е оттеглила от земята. Тогава птицата била бяла на цвят. След като обаче тя се забавила твърде дълго, Ной я проклел и тя станала черна. Едва втората птица, която изпраща Ной била гълъбът. Според Овидиевите Метаморфози гарванът станал черен, след като донесъл на бог Аполон вестта за изневярата на неговата любима Коронида. Овидий дори описва гарвана като птица, която не отстъпвала по нищо нито на гълъба, нито на лебеда. От казаното можем да направим извода, че гарванът съвсем не е птица на злото (thing of evil), тя дори не лъже, но бива прокълната от човека, или от Аполон, заради разкриването на несъвпаденията между очаквания, идеален свят и реалността в рецепиентите на нейното съобщение. Така гарванът бил изместен от гълъба като вестител на едно Божие присъствие в света. Ще посоча само завръщането на гълъба с маслинено клонче в уста при Ной и спускането на Светия Дух във вид на гълъб над Иисус при кръщението на река Йордан. Това, което прави впечатление в новия бял небесен символ обаче е, че гълъбът, за разлика от гарвана, не може да говори. Не случайно в своето есе По обръща внимание на това, че избира гарвана именно като една от говорящите птици (and, very naturally, a parrot, in the first instance, suggested itself, but was superseded forthwith by a Raven, as equally capable of speech, and infinitely more in keeping with the intended tone).
Джон Адам, един от изследователите на поемата на По, обръща внимание на факта, че гарванът в съвременната култура не е автентичен символ на обезнадеждеността, а напротив, в миналото той е символизирал надеждата. Той аргументира тезата си с факта, че звукът, който издава гарванът, на латински и гръцки се траскрибира като "cras", което означава ‘утре’. На английски обаче думата ‘гарван’ – ‘raven’ съдържа, както казахме, анаграма на ‘never’, и в този смисъл звукът, който издава птицата на По, не е нищо повече от нейното име:
Tell me what thy lordly name is on the Night’s Plutonian shore!Гарванът в поемата на По е просто минорна тоналност, отрицателно местоимение, отрицателен суфикс, спрямо който поетът изгражда своята мрачна естетика на красивото и възвишеното. Лирическият герой, или лирическият поет, сам изпълва този звук със съдържание, сам го включва в употребата на езика, в дискурса на поезията си и сам изгражда трагическата семантика на своето битие или сам ситуира гарвана в пейзажа на своето битие, след смъртта на възлюбената.
Quoth the Raven, “Nevermore.”
От направените дотук разсъждения, че поетът използва гарвана като част от своята монологична реч, или дори като доказателствена част от своята естетика, бих искал да разгледаме втория много важен въпрос, който той задава на птицата:
Till I scarcely more then muttered: “Other friends have flown before –Всъщност този въпрос е мислен като риторичен (Till I scarcely more then muttered). В тази синтактична конструкция гарванът е сравнен с Големите надежди на поета (as my Hopes), и в този смисъл като че ли е вложен елемент на носталгия, че на сутринта гарванът ще отлети. От друга страна, отлитането на гарвана по някакъв начин е асоциирано и с настъпването на утринта като качествено ново битие (morrow) за героя, малко или много нежелателно. Да си припомним, че тук много ясно е заявен смисълът на звука, който издава гарванът на латински и гръцки – "cras", ‘утре’. Би трябвало да кажем, че в употребата на лексемата ‘утро’ (‘morrow’) е вложен смисъл на качествено ново битие на героя, в което той няма да скърби за своята възлюбена. В този смисъл, ако утрото би било нежелателно събитие в съдбата на героя, неговото настъпване, за което би пророкувал гарванът като древна птица на надеждата, би било окончателен крах на надеждата, че героят ще съумее да съхрани паметта за загубената си Ленора. По друг начин смисълът на стиха би могъл да бъде изграден и така. Ако гарванът е профетичната птица, възвестяваща настъпването на утрото, което за героя може да се случи, само ако забрави болката по своята възлюбена, то с настъпването на физическото утро, ще отмине и тази надежда, тъй като той отново ще страда за своята Ленора. От направените разсъждения най-общо бихме могли да формулираме следния реторически въпрос, зададен в 10-а секстина: Възможно ли е да се живее без любимата, или възможно ли е да се преживее смъртта на възлюбената, възможен ли е нов живот. При което гарванът отговаря на английски: “Nevermore”, отрицателно. Човек като носител на красивото, като възвишено същество, като поет, не би могъл да преживее смъртта на възлюбената. Той отказва всякаква алтернативна форма на живот без нея. Отговорът е не, загубата на любимата трябва да се изстрада, трябва да се изстрада цял живот, настроението може да бъде само и единствено световна меланхолия.
On the morrow he will leave me as my Hopes have flown before.”
Then the bird said, “Nevermore.”
Ако приложим този подход и към останалите секстини, бихме могли да разглеждаме всички въпроси, които поетът отправя към гарвана като реторични. В този смисъл като че ли символиката на черния пророк, която е приписана на гарвана, също е чисто реторически похват. Поетът сам решава като към какво да се обърне към гарвана – дали като към ангел, пророк, или нещо зло. Единствено той определя гарвана, който, както показахме малко по-горе, всъщност не може да каже повече от това, което е, като “пророк”, и после в естетиката си "The Philosophy of Composition" – “the bird of ill omen”. Преди да зададе своя съдбоносен въпрос каква е перспектива да прегърне своята любима в отвъдното, поетът приписва определена символика на птицата: “Prophet, thing of evil! – prophet still, if bird or devil”. Но разбира се, това може да бъде само реторически похват, тъй като птицата не е нищо повече от това, което е.
Разбира се, основният смисъл на 16-а секстина е оповестяването на тоталната загуба на Надеждата, констатацията, че загубата на възлюбената е абсолютна, крайна и вечна. В светлината на по-горните ни разсъждения за реторичната постановка на въпросите обаче бихме могли да кажем, че поетът сам придава такова трагично измерение на съдбата си. По този начин той като че ли просто представя своето положение на оплакващ красивата си възлюбена като тотален крах на екзистенциалния си потенциал. Ще си позволя най-общо да определя смисловата транскрипция на въпроса в 16-а секстина по следния начин: Нима не съм ли обречен никога повече да не видя своята възлюбена? В този смисъл осъщественият в секстината речеви акт е по-скоро изява на тоталната загуба на вярата и надеждата на поета в някакъв отвъден смисъл, или в смисъла на някаква отвъдна перспектива.
Но разбира, се тук има и нещо друго, което бих искал да спомена за финал. Идеята за обречеността имплицитно въвежда и идеята за наказанието и трагичната вина. Поетът като че ли поставя по такъв начин нещата, че неговото положение да придобие смисъла на наказание, на страдание за допуснато провинение. Единствената вина обаче, която текстът допуска да предположим е любовта, която разяжда сърцето на поета и за която не може да се намери лек дори и в банята в Гилеад. Тази любов обаче е непродуктивна, изпълнена с черна, разяждаща сексуалност, която убива възлюбената, за да направи от себе си и от нея – поезия and nothing more.
