...pieta mi giunse
(La Divina Commedia, Dante Alighieri)
– Господи, какво ще стане с нас?
– Не знам, нежна моя роза. Толкова те обичам.
– Наистина ли ще отидем в ада?
– Уви, Франческа, моя нежност...
– Ами ако Данте се е излъгал?
– Той е поет.
– Обичам те, Паоло!
– И аз Франческа. Не мога да си представя живота без тебе.
– А не може ли някак си да се е излъгал?
– Не, Франческа, истинските поети не лъжат, те правят поезия.
***
Той беше куклен артист. Всъщност от дълги години работеше в театъра като сценичен работник, но всяка вечер, когато публиката си отидеше той вдигаше завесата и изнасяше представление пред празната зала. Всъщност той никога не би си позволи такава дързост, ако един ден, както си стоеше сред куклите и оправяше рокличките и костюмчетата им, не видя съвсем ясно как една сълза се стича по прозрачното мраморно лице на една много красива кукла.
Колко хубава беше моята Франческа, когато четеше книга. Приличаше на божествена скулптура.
– Колко е хубав италианският език, на него мога да кажа колко красива е моята любима Франческа.
– Колко е нежен моят Паоло, който ми показа колко красива мога да бъда на италиански език.
– Красива Франческа, оставете книгата, която четете, защото пожелах да ви сграбча и да ви целуна.
– Нежни ми Паоло, пощадете крехката ми плът, защото по целувките ми потича кръв, а в диханието ми диша Аида.
– Красива Франческа, нима искате да увехнете в жалката душа на моя брат като роза.
Нежни ми Пало, той ме откъсна, за да стана твоето нежно безценно цвете.
***
Пожелавах да галя нежната й кожа като разтопено слънце, да дестилирам цялото й тяло, по което избликваше като най-сладка вода, по което лепнеше като сироп. Пожелавах да покапя по устните й като сладко, да полепна по ръцете й, по гърдите й, по розите, по цялата исках, исках да бъда всичко, с което можеше да се изцапа.
– Паоло, Паоло, мой нежни Паоло, но нали ние сме християни?
– Християни сме, нежна моя Франческа.
– Тогава защо трябва и ние да отидем в ада с грешниците?
– Не знам, нежно мое цвете...
– Ти обичаш ли ме, Паоло?
– Повече от всичко на света, Франческа.
– А Бога, Паоло, обичаш ли Бога?
– Да, Франческа, и Бога обичам.
– И аз го обичам, Паоло, и тебе обичам, но не ми се ходи, не ми се ходи в ада, Паоло, страх ме е от грешниците, много ме е страх.
***
Огарок уже давно погасал в кривом подсвечнике,
тускло освещая в этой нищенской комнате убийцу
и блудницу, странно сошедшихся за чтением
вечной книги.
(Преступление и наказание, Ф.М.Достоевски)
Бях се запътил към църквата на изповед. Не вярвах в любовта. Любовта ми ме беше превърнала в лъжец, защото обичах да казвам на моята възлюбена, че тя е най-хубавата измежду жените, че каквото е крин сред тръне, такава е моята възлюбена между жените. Сега любовта ми щеше да ме превърне в развратник, а може би и в убиец, а моята нежна възлюбена в кучка. С такива мисли влязох в малкия параклис на Римини.
Моята нежна Франческа четеше книга. Беше красива като божествена скулптура от Микеланджело. Стана ми толкова мъчно за нея...
– Паоло, виж, Евангелие от Лука, Глава 7: Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича. Виждаш ли Паоло, аз също много обикнах, и ти също обикна, тогава не трябва ли да ни се простят греховете, Паоло...
– О, моя мила Франческа...
– Изтормозих се, Паоло, сили не ми останаха, но нали, уж, така пише в Евангелието?
– Така пише, нежно момиче.
– Но на теб, на теб не ти се вярва, нали?
– О, не плачи, нежност моя, не плачи, цветето ми.
– Страх ме е, Паоло, много, много ме е страх.
***
Amor, ch a nullo amato amar perdonа...
(La Divina Commedia, Dante Alighieri)
Господи, Господи, Ти не си Любов. Защото, ако беше Любов, тя трябваше да е една и съща, както Ти си Един и Същ, трябваше да не се изменя, да не безчинства, да е пълна с благост... А аз обикнах и станах лъжец, обикнах и станах развратник, на какво ли ще заприличам следващия път, когато обикна? Не, Господи, вече не вярвам в Любовта, тя не трябва да се изменя или пък... може би аз трябва да се изменя, трябва да стана целия нов, може би тя ме прави нов човек...
– Знаеш ли какво, Паоло, измислих. Искаш ли да станем актьори, ще играем в едни и същи пиеси и там, на сцената, ще се обичаме. Хората ще си мислят, че играем от цялото си сърце, че сме едни прекрасни актьори, а пък ние тогава живеем, Паоло, ще бъдем истински, тогава ще бъдем в най-хубавите мигове от живота си.
– О, красива Франческа!
– Нали така няма да оскърбим Бога, Паоло, нали така няма да го измамим и ще спазим заповедите Му...
***
Франческа да Римини
(П.И.Чайковски, Фантазия)
За първи път щеше да излезе на сцената като прима. Представяше си как изведнъж ще се появи пред толкова много хора, дошли, сякаш за да чуят как тупти сърцето й. Винаги си представяше театъра като пълна зала притаили дъх зрители и нейното сърце. Това щяха да бъдат единствените звуци, които навярно щеше да чува.
– Страх ме е, Паоло, много ме е страх!
– Не се бой, нежна моя Франческа, това е само игра.
– Не, Паоло, не, ние си играем с Бога, с Бога, с Бога си играем, Паоло.
– Толкова те обичам...
– Чуваш ли това, Паоло?
– Кое, любима моя?
– Вятърът. Навън бушува виелица.
– Нищо не чувам, любима.
– Не, тихо, тихо, притаи дъх, ето тук, до гърдите ми. Чуй как бучи. Това е вятърът, дошъл да ни понесе!
Той я прегърна, притисна топлото й тяло до себе си, сякаш за да запази неговата нежна топлина, неговото нежно дихание, което се страхуваше да не спре. В залата стана много тихо, като в гроб. Можеше да се чуе биенето на сърцата на актьорите. Музикантите се бяха съсредоточили в своите партитури и внимаваха да не сбъркат. Зрителите останаха поразени, без да си дават сметка за това, всеки един беше абсолютно убеден, че наистина чува сърцата на актьорите без помощта на уредбата в театъра. Сцената продължаваше повече от минута, но на никой не му правеше впечатление тази особена разтегнатост на мига. Сякаш всички очакваха нещо да се случи. Всъщност, в залата не беше толкова тихо и ако никой не беше толкова погълнат от случващото се на сцената, от тази достъпност на актьорските сърца, щяха да обърнат внимание на това как вратата се отвори и сноп светлина разкъса мрака с плача на своето ежедневие, което така пошло допускаше в себе си, как отмерени и равни стъпки бавно се приближиха към сцената и зачакаха. Всъщност това беше млад човек, русоляв, дори почти дете, в което всяко момиче, което не обичаше книгите, можеше да се влюби и да му роди красиви синове и дъщери, и на което всяко момиче, което обичаше поезията, можеше да му изневери, дори да имаше деца от него. Не, чуваха се само сърцата на влюбените.
Франческа потрепери, сякаш нежен цвят се беше откъснал по прозирнобялата й ръка.
– Той е тук.
– Страх ли те е, Франческа?
– Много, много ме е страх, Паоло – каза тя и се сгуши още по топло в прегръдката му. Сърцето и тупкаше като побесняло от истерия. Той я притисна конвулсивно, сякаш се страхуваше да не изстине. Толкова тихо беше в залата. Дори пияното не можеше да се различи. Музикантите свиреха толкова точно, отнасяха се с изключително внимание към изкуството, което пресъздаваха.
– Не ме пускай, Паоло, не ме пускай, нали няма да ме пуснеш?
– За нищо на света, моя нежна Франческа – тя се гушеше в него и трепереше като лист. Толкова много се страхуваше.
– Ще ме целунеш ли, Паоло?
– Той ще ни убие.
– Знам, знам, но ние, ние сме актьори, Паоло, ние сме поезия... Не трябва да разваляме поезията.
Той бавно се наведе към нея и докосна устните й със своите. Те леко потрепериха сякаш бяха листенца на роза, погалени от нежен вятър. Изведнъж усети как красивата чаша, която държеше в ръцете си се разля по него като шампанско. Не можеше да се държи на краката си докато не се посипа върху нея като парченца прозрачен кристал. В този миг някакъв хладен вихър нахлу в стаята сякаш от нищото и завъртя всички частици, изпопадали от тях, събра ги, смеси ги, разбърка ги до такава степен, че вече никой не можеше да ги различи едно от друго.
Дълго още публиката чуваше звънтенето на хилядите кристални парченца любов, посипали се от актьорите. Най-после представлението свърши и всички се разотидоха ужасени. Само един поет пребледня и падна като мъртъв пред сцената.
E caddi come corpo morto cade.
– Господи, какво ще стане с нас?
– Не знам, нежна моя роза. Толкова те обичам.
– Наистина ли ще отидем в ада?
– Уви, Франческа, моя нежност...
– Ами ако Данте се е излъгал?
– Той е поет.
– Обичам те, Паоло!
– И аз Франческа. Не мога да си представя живота без тебе.
– А не може ли някак си да се е излъгал?
– Не, Франческа, истинските поети не лъжат, те правят поезия.
Той беше куклен артист. Всъщност от дълги години работеше в театъра като сценичен работник, но всяка вечер, когато публиката си отидеше той вдигаше завесата и изнасяше представление пред празната зала. Всъщност той никога не би си позволи такава дързост, ако един ден, както си стоеше сред куклите и оправяше рокличките и костюмчетата им, не видя съвсем ясно как една сълза се стича по прозрачното мраморно лице на една много красива кукла.
Колко хубава беше моята Франческа, когато четеше книга. Приличаше на божествена скулптура.
– Колко е хубав италианският език, на него мога да кажа колко красива е моята любима Франческа.
– Колко е нежен моят Паоло, който ми показа колко красива мога да бъда на италиански език.
– Красива Франческа, оставете книгата, която четете, защото пожелах да ви сграбча и да ви целуна.
– Нежни ми Паоло, пощадете крехката ми плът, защото по целувките ми потича кръв, а в диханието ми диша Аида.
– Красива Франческа, нима искате да увехнете в жалката душа на моя брат като роза.
Нежни ми Пало, той ме откъсна, за да стана твоето нежно безценно цвете.
Пожелавах да галя нежната й кожа като разтопено слънце, да дестилирам цялото й тяло, по което избликваше като най-сладка вода, по което лепнеше като сироп. Пожелавах да покапя по устните й като сладко, да полепна по ръцете й, по гърдите й, по розите, по цялата исках, исках да бъда всичко, с което можеше да се изцапа.
– Паоло, Паоло, мой нежни Паоло, но нали ние сме християни?
– Християни сме, нежна моя Франческа.
– Тогава защо трябва и ние да отидем в ада с грешниците?
– Не знам, нежно мое цвете...
– Ти обичаш ли ме, Паоло?
– Повече от всичко на света, Франческа.
– А Бога, Паоло, обичаш ли Бога?
– Да, Франческа, и Бога обичам.
– И аз го обичам, Паоло, и тебе обичам, но не ми се ходи, не ми се ходи в ада, Паоло, страх ме е от грешниците, много ме е страх.
Огарок уже давно погасал в кривом подсвечнике,
тускло освещая в этой нищенской комнате убийцу
и блудницу, странно сошедшихся за чтением
вечной книги.
(Преступление и наказание, Ф.М.Достоевски)
Бях се запътил към църквата на изповед. Не вярвах в любовта. Любовта ми ме беше превърнала в лъжец, защото обичах да казвам на моята възлюбена, че тя е най-хубавата измежду жените, че каквото е крин сред тръне, такава е моята възлюбена между жените. Сега любовта ми щеше да ме превърне в развратник, а може би и в убиец, а моята нежна възлюбена в кучка. С такива мисли влязох в малкия параклис на Римини.
Моята нежна Франческа четеше книга. Беше красива като божествена скулптура от Микеланджело. Стана ми толкова мъчно за нея...
– Паоло, виж, Евангелие от Лука, Глава 7: Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича. Виждаш ли Паоло, аз също много обикнах, и ти също обикна, тогава не трябва ли да ни се простят греховете, Паоло...
– О, моя мила Франческа...
– Изтормозих се, Паоло, сили не ми останаха, но нали, уж, така пише в Евангелието?
– Така пише, нежно момиче.
– Но на теб, на теб не ти се вярва, нали?
– О, не плачи, нежност моя, не плачи, цветето ми.
– Страх ме е, Паоло, много, много ме е страх.
Amor, ch a nullo amato amar perdonа...
(La Divina Commedia, Dante Alighieri)
Господи, Господи, Ти не си Любов. Защото, ако беше Любов, тя трябваше да е една и съща, както Ти си Един и Същ, трябваше да не се изменя, да не безчинства, да е пълна с благост... А аз обикнах и станах лъжец, обикнах и станах развратник, на какво ли ще заприличам следващия път, когато обикна? Не, Господи, вече не вярвам в Любовта, тя не трябва да се изменя или пък... може би аз трябва да се изменя, трябва да стана целия нов, може би тя ме прави нов човек...
– Знаеш ли какво, Паоло, измислих. Искаш ли да станем актьори, ще играем в едни и същи пиеси и там, на сцената, ще се обичаме. Хората ще си мислят, че играем от цялото си сърце, че сме едни прекрасни актьори, а пък ние тогава живеем, Паоло, ще бъдем истински, тогава ще бъдем в най-хубавите мигове от живота си.
– О, красива Франческа!
– Нали така няма да оскърбим Бога, Паоло, нали така няма да го измамим и ще спазим заповедите Му...
За първи път щеше да излезе на сцената като прима. Представяше си как изведнъж ще се появи пред толкова много хора, дошли, сякаш за да чуят как тупти сърцето й. Винаги си представяше театъра като пълна зала притаили дъх зрители и нейното сърце. Това щяха да бъдат единствените звуци, които навярно щеше да чува.
– Страх ме е, Паоло, много ме е страх!
– Не се бой, нежна моя Франческа, това е само игра.
– Не, Паоло, не, ние си играем с Бога, с Бога, с Бога си играем, Паоло.
– Толкова те обичам...
– Чуваш ли това, Паоло?
– Кое, любима моя?
– Вятърът. Навън бушува виелица.
– Нищо не чувам, любима.
– Не, тихо, тихо, притаи дъх, ето тук, до гърдите ми. Чуй как бучи. Това е вятърът, дошъл да ни понесе!
Той я прегърна, притисна топлото й тяло до себе си, сякаш за да запази неговата нежна топлина, неговото нежно дихание, което се страхуваше да не спре. В залата стана много тихо, като в гроб. Можеше да се чуе биенето на сърцата на актьорите. Музикантите се бяха съсредоточили в своите партитури и внимаваха да не сбъркат. Зрителите останаха поразени, без да си дават сметка за това, всеки един беше абсолютно убеден, че наистина чува сърцата на актьорите без помощта на уредбата в театъра. Сцената продължаваше повече от минута, но на никой не му правеше впечатление тази особена разтегнатост на мига. Сякаш всички очакваха нещо да се случи. Всъщност, в залата не беше толкова тихо и ако никой не беше толкова погълнат от случващото се на сцената, от тази достъпност на актьорските сърца, щяха да обърнат внимание на това как вратата се отвори и сноп светлина разкъса мрака с плача на своето ежедневие, което така пошло допускаше в себе си, как отмерени и равни стъпки бавно се приближиха към сцената и зачакаха. Всъщност това беше млад човек, русоляв, дори почти дете, в което всяко момиче, което не обичаше книгите, можеше да се влюби и да му роди красиви синове и дъщери, и на което всяко момиче, което обичаше поезията, можеше да му изневери, дори да имаше деца от него. Не, чуваха се само сърцата на влюбените.
Франческа потрепери, сякаш нежен цвят се беше откъснал по прозирнобялата й ръка.
– Той е тук.
– Страх ли те е, Франческа?
– Много, много ме е страх, Паоло – каза тя и се сгуши още по топло в прегръдката му. Сърцето и тупкаше като побесняло от истерия. Той я притисна конвулсивно, сякаш се страхуваше да не изстине. Толкова тихо беше в залата. Дори пияното не можеше да се различи. Музикантите свиреха толкова точно, отнасяха се с изключително внимание към изкуството, което пресъздаваха.
– Не ме пускай, Паоло, не ме пускай, нали няма да ме пуснеш?
– За нищо на света, моя нежна Франческа – тя се гушеше в него и трепереше като лист. Толкова много се страхуваше.
– Ще ме целунеш ли, Паоло?
– Той ще ни убие.
– Знам, знам, но ние, ние сме актьори, Паоло, ние сме поезия... Не трябва да разваляме поезията.
Той бавно се наведе към нея и докосна устните й със своите. Те леко потрепериха сякаш бяха листенца на роза, погалени от нежен вятър. Изведнъж усети как красивата чаша, която държеше в ръцете си се разля по него като шампанско. Не можеше да се държи на краката си докато не се посипа върху нея като парченца прозрачен кристал. В този миг някакъв хладен вихър нахлу в стаята сякаш от нищото и завъртя всички частици, изпопадали от тях, събра ги, смеси ги, разбърка ги до такава степен, че вече никой не можеше да ги различи едно от друго.
Дълго още публиката чуваше звънтенето на хилядите кристални парченца любов, посипали се от актьорите. Най-после представлението свърши и всички се разотидоха ужасени. Само един поет пребледня и падна като мъртъв пред сцената.
