сряда, 20 февруари 2019 г.

Мирра (по Метаморфози на Овидий)


I lock my door upon myself,
And bar them out; but who shall wall
Self from myself, most loathed of all?
                                Christina Rossetti

Intro
След злокобния писък в безлунната,
Тъмно обагрена стая, 
В която цареше безмълвие
И се стелеше, стелеше мрак,
Сред лица на селени и грешници,
Които с гротескна гримаса
Надничаха голи от бездната
В моята малка душа,

Безсилен, безстрастен, безпримерен,
В меланхолична омара омаян,
От жестоките мегалографии
С безжалостно впити очи
Ме гледаха с присмех безрадостен
Чудища с маски на фавни  
Потънал в покварата тягостна
На моите мрачни мечти.

I
Нежнокрасива и прелестна
Беше красивата Мирра,
Сияеше нежно в очите ѝ
Дълбокото синьо море,
Киприденонежни косите ѝ,
Небеснотъкана коприна,
Се сипеха, нежно разплетени,
По нейното бледо лице.

II
Когато в градината стъпваше,
Нежна антеена нимфа,
Ослепителнобяла и сладостна,
От розопръстите ѝ ходила
По цветята, пръстта и къпините
Капеше дъхава смирна
И се стичаше мека по кожата
Розовобяла смола.

III
Възжелана от знатни патриции
И принцове на Ориента,
От непорочната пяна обсебени
Под лекия пеплос модел
На неизказната прелест, разплисквана
От срамежливата книдска Венера,
Да изваят неистово искаха
Учениците на Праксител.

IV
Но уви, тези форми антеени,
Този нежнокиприден съсъд,
Жестока поквара разяждаше,
Сякаш нейната сладостна гръд
Сомн побеснели Еринии
С стотици отровни стрели,
Напоени с студени дихания
В болестотворните пари на Стикс,

Бяха проболи безжалостно.
И хладна, заразна мъгла,
От нечистите страшни мечтания
На обезнадеждените в ада тела
Се стелеше бавно в сърцето ѝ,
Както често след дълга молитва,
Заблестяла отново душата ни,
Легион бесове я връхлитат.

V
„Накъде ме повлича природата?
Нима мои са тези мечти,
Щом Амур не признава в сърцето ми
Своите златни стрели?
Нима тези перверзни копнения
Този порив нездрав на плътта,
Рожби, в недрата заченати,
Са на моята кротка душа?

О, божества и пазители
На закона и храма свещен,
Сугубо ви моля, смилете се,
Имайте милост над мен!

Вън, вън, сънища пъклени,
Питаещи сластно змиите,
Гнездящи в гръдта ми, разкъсана
От мрачна, перверзна любов.
Отдавна оттук бих си тръгнала,
Потърсила тихичък пристан,
Но ми се иска поне още мъничко
Да близна от чуждия плод –

Да вляза при него в градината,
Да го погледна, докосна с уста,
Стиснала нежно ръцете му,
Кротко привела глава.
И малки, лъчисти и влюбени…
О, нечестива девойко,
Как смееш надежди кощунствени
Да лелееш във своята гръд?

Не те ли е страх от Фуриите?
Опръскани целите в кръв
Са телата им с Хидри препасани.
Зажаднели за девствена стръв,
Сплъстени на кичури сраснали,
По техните бледни лица,
Изкривени от страшните крясъци,
Пепелянки отровни пълзят.

О, Богове, състрадателни,
Своята клета рабиня
Избавете от кладата огнена
Във моите болни гърди!
И нека отново душата ми
О, сугубо, сугубо, сугубо ви моля,
Пак сияйна, пречистена,
Пленителна пак заблести!“

VI
И хиляди харпии яростно,
Предчувствайки сочната плячка,
Започваха вече безжалостно
Да хапят жестоко плътта,
Не можеше вече девойката,
Пламнала в огъня страстен,
Обхванал дълбоко душата ѝ,
Да намери утеха в съня.

И отново в капана изплашена,
Обзета от страшните рожби
На своята болна фантазия,
Бълнува и плаче в нощта –

Ту напълно отчаяна,
Ту вече решена
Отровната тъкан примамлива
Да вкуси на срамния плод.

Но пак изчервена, измъчена
Болна откъсната роза,
Над ложето празно приседнала –
Мъничка, свита, самотна –
Тъжно навела глава
И само Луната разголена,
Своето кремаво тяло
Оглеждаше тихо и влюбено,
Алабастрено-кремаво, бяло,
В нейната нежна снага.

За да падне отново във ноктите
На нечестивия нощен инкубус,
Възседнал гръдта ѝ възбудена,
Зажадняла за похот и страст.
И безсилна, печална душата ѝ
Разумът свой да събуди,
Отслабнал от вихрите яростни,
Да наложи своята власт,

Едничко спасение виждаше
От своите страсти безумни
С друго безумие страшно
Да потърси покой във смъртта.

Knock
Knock, knock, knock, knock! Who's there, i’ the name of
Belzebub? Here's a farmer that hanged himself on th’
expectation of plenty.
(Macbeth, Act II - Scene III)
И щеше навярно във примката
На своята женствена слабост
Своето тяло божествено
Да хвърли в студената пръст,
Където шипящи и петимни
В бургундско-червената сладост
На пиршеството неканени червеи
Щяха първи без срам да седят,

Ако в съседната стая разбудена
От вопъл, болезнено стихващ,
Опряла ухо до вратата ѝ,
В този бременен час на нощта,
Не беше подслушвала дойката,
На своето малко момиче
Винаги вярна съратница
Както в любовните тайни
Така и в срамния път към греха.

Микеланджело Меризи - Караваджо, Юдит и Олиферм (детайл)

Няма коментари: