(опит за интерпретативен етюд в художествена форма)
– Ела!
– Какво?
– Ами… за тези две стихотворения.
– Още ли ги мислиш?
– Да.
– Но какво толкова намираш в тях?
– Не знам, може би някакво заклинание, някакъв мистичен код, който… Нали Бодлер казва, че поезията е заклинание.
– Магия ли ще правиш?
– Ще ми помогнеш ли?
– Да.
– Защо?
– Как така защо?
– Отговори ми.
– Ами нали ме помоли?
– Да, но затова ли?
– Не знам, не знам. Хайде да започваме! Нетърпелива съм.
Някъде в далечината прозвуча тътен. Замлъкнаха. Очите ѝ утихнаха и заприличаха на дълбоко безбрежно море, в което му искаше да отплава.
– Добре, ти вземи стихотворението на Бодлер, а аз ще взема Вапцаровото.
– Quand le ciel bas et lourd pèse comme un couvercle. Хм, Когато небето, ниско, натежало, като похлупак тежи…
– А виж сега как е при Вапцаров: Като бетонен блок над нас / тежи барутната тревога.
– О, страхотно! Сравнението „бетонен блок“ отразява съвсем точно характеристиките на небето и чувството, което поражда то, в стихотворението „Сплин“. Усеща се и „тежестта“ (lourd), и това, че е някак ниско (bas), и преживяването му като „похлупак“ (couvercle). И колко впечатляваща е алитерацията със звучната съгласна „б“, свързваща думите „бетонен“, „блок“ и „барутната“. Сякаш небето бучи, боботи. Мислиш ли, че Вапцаров е чел Бодлер?
– Не знам, но виж глагола в първите два стиха на двете стихотворения.
– И в двете глаголът е един и същ – „тежи“ (фр. pèse – ‘тежи’).
–Да, и притежава едни и същи граматични признаци – 3 л. ед. ч, сег. вр., деятелен залог, несвършен вид. И в двете!
– А също така и двата стиха започват със съюзна дума, с почти идентичен звуков състав, макар и с различно значение – Quand ([kɑ̃] – ‘когато’) и „Като“. Невероятно!
– Нали?! Всъщност при Бодлер първите три строфи започват с анафоричната съюзна дума Quand, а при Вапцаров тя присъства само в третия стих („когато ни притягат в обръч“), което обаче е напълно достатъчно, за да се установи сходство, съответствие на ситуациите, в които са поставени героите на двете произведения.
– Т.е. към ситуацията на Вапцаровия герой можем да прибавим и всички смисли и нюанси, характерни за обстоятелствата, при които е поставен Бодлеровия герой?
– Точно така, не мислиш ли? Да прочетем и втория стих!
– Добре. Обаче чуй, всичко сякаш утихна.
– Май са си тръгнали вече. Страх ли те е?
– Не… Малко.
Тя се усмихна и продължи.
– Sur l'esprit gémissant еn proie aux longs ennuis, върху стенещия дух – плячка на дълга, дълга скука. О, „любимата“ скука на Бодлер!
– Не може без нея. И виж, той поставя този „порок на пороците“, както нарича скуката в стихотворението „Към читателя“, в мн.ч. – „дълги скуки“, но ми се струва, че тук граматичната форма за число носи по-скоро семантични, смислообразуващи функции. От една страна, се създава усещането за мащабността както във времето, така и в пространството, което заема тази скука, а от друга, се внушава и идеята за постоянство, за повторяемост, неизбежност.
– Нещо като метафорично използване на граматичната форма за мн.ч ли?
– Много добре го формулира. И виж, ако се вгледаме в звуковия състав на съчетанието longs ennuis – буквите L,O,N,G,E,I – бихме могли да направим асоциация с думата „легион“ (légion). Т.е. longs ennuis е всъщност легион от скука, което вече, от своя страна, придава на скуката една бесовска същност, тъй като се свързва с името на беса, когото Иисус изгонва от човека в Гадаринската страна. Името на този бяс е „легион“, което означава мнозина.
– Това е онази случка от Евангелието от Лука, в която после тези бесове молят Иисус да ги остави да влязат в едно стадо свини, нали?
– Точно така.
– Значи скуката може да бъде определена като състояние, при което човек е обхванат от бесове?
– Да, но интересното е, че човекът от евангелския разказ е буйствал и е трябвало да го оковават с „вериги“ и „окови“. Т.е. очертава се едно много интересно сходство между скуката, при която така или иначе си скован от бездействие, и бесноватостта, при която трябва да те оковат.
– А при Вапцаров как е?
– Малко по-различно е, но отново, както и при Бодлер, вторият главен образ след небето е душата, всъщност душите: „Душите ни ръмжат: — Война! / В душите кръв, и смут и огън“. Т.е. при Бодлер имаме дух (l'esprit) в ед. ч, м.р., членувано, а при Вапцаров – душите в ж.р. мн.ч., членувано.
– И забележи колко красиво се е получило – в третия стих душата изпълнява ролята на подлог, вършител на действието (душите ръмжат), а в четвъртия стих – на обстоятелствено пояснение („в душите кръв“), което обаче създава усещането за някакъв кипеж, живот, душата е автор, творител на действието и едновременно място на действието, на войната...
– На войната ли?
– Ами…
– Колко гениално го каза!
– Мерси!
– Душата обявява война и я води в себе си. А виж при Бодлер духът е само в ролята на обстоятелствено пояснение за място, което търпи, което понася действието, тежестта, скуката.
– Но пък няма война.
– Но пък няма война…
– О, Боже, какво направих?
– Какво?
– Нима излиза, че войната е противоположност на скуката, а ако скуката означава да не живееш, значи войната означава да живееш?
– Не, не, няма да излезе така накрая. Успокой се! Да продължим да четем!
– Ами ако излезе?
– Няма.
– Дали да не спрем да четем?
– Наистина ли се страхуваш?
– Малко… Но добре, да продължим.
– Ти си.
– II nous verse un jour noir plus triste que les nuits, то ни изсипва един черен ден, по-тъжен от нощите. Ето тук се появява едно лично местоимение в 3 л. мн. ч nous, а при Вапцаров същото местоимение в същата граматична форма е изместено в първата строфа „над нас“. Хм, колко съответствия!
– Всичко, всичко уж е същото, обаче каква разлика в настроенията на душите и духа (l'esprit). При Вапцаров всичко кипи, ръмжи, „Война“, а при Бодлер духът е стенещ (gémissant) и дори по-скоро мъртъв.
– При Бодлер духът е „в плен“ (en proie) на скуката (ennuis), а при Вапцаров душата „воюва“.
– Бодлер също използва военна лексика, особено експлицитно във финалната строфа, само че в душата на лир. герой дефилират ковчези. Но нека да оставим това засега. Ако ти кажа, че в стихотворението на френския баща на символизма има известна огледалност, би ли могла да откриеш как първата строфа се отразява в петата?
– Това ще ни трябва ли за магията?
– Разбира се.
– Добре. Да видим. Ще започна от римите. Значи, в първата строфа последният стих завършва с образа на нощите (nuits) в мн.ч, а в последния стих на последната строфа имаме черен цвят, черно (noir) в ед.ч.
– Точно така.
– Освен това… О-о-о, колко интересно, виж, във втория стих на първата строфа имаме дух (esprit), и то в 3 л, т.е. лир. Аз уж говори за себе си, но някак неутрално, като за друго същество, а във втория стих на последната строфа се появява образът на „душата“, и то в 1 л. (dans mon âme) в ролята на обстоятелствено пояснение, както е при Вапцаров.
– Чудесно! И освен това в третия стих на последната строфа се среща прилагателното „деспотичен“ (despotique), което е едно ново развитие на образа на „потискащото“, т.е. тежащото като похлупак небе.
– И виж, виж в първата строфа в нечетните стихове скуката (в мн.ч) се римува с нощите (ennuis – nuits), а на същите места в последната строфа се римуват Надеждата и черното (Espoir – noir).
– Да, така на базата на тъждествеността по цвят между „нощите“ и „черното“ изпъква противоположността на скуката и надеждата, т.е. скуката е безнадеждност. При Вапцаров обаче надеждата тържествува, за разлика от Бодлер, при когото е погребана. Казах ли ти, че си гениална?
– Вече го отбелязахте, да.
– Ама тогава ти не отрече, нито пък се изчерви.
– Ами бях се доверила на преценката ти. Защо, да не би да е било комплимент?
– Не, но…
Отново прозвуча тътен. Може би валеше. Някъде. Уж не е толкова необичайно да вали някъде дъжд и да гърми? Беше се разтреперала за момент, но се овладя.
– А мислиш ли, че са наистина съпоставими обстоятелствата, в които се намират героите от двете стихотворения?
– Абсолютно. Можеш ли да събереш всички думи, които описват пространството в „Сплин“ на Бодлер.
– О, но това ще е ужасно скучно!
– Хайде, представи си, че все едно береш цветя, като Персефона.
– Но Персефона отива в Ада, когато прави това.
– Нищо, и ние ще отидем.
– Как така ще отидем? Какво толкова сме сторили?
– Ами четем, а това означава да избягаш.
– Както избягаха другите ли?
– Не, но…
– Не, да четем, означава да останем, означава да зачерпваме, да загребваме.
– Данте също е ходил в ада и се е върнал.
– Да, но Данте е поет.
– А пък ние сме читатели.
– Но това не е едно и също, нали си спомняш в първото стихотворение от „Цветя на злото“ как лирическият Бодлер се обръща към читателя: „Мой двойнико, мой братко“, говорейки за пороците, които споделят заедно с читателя, най-големият измежду които е скуката.
– Именно, читателят, както и поетът имат грехове, които трябва да опознаят, впускайки се в Ада, за да могат да ги изскубнат от себе си, да ги преборят.
– Добре тогава, започвам да „бера“, както се изрази, зловещите характеристики на пространството, в което се намира лир. човек на Бодлер…
– Между другото, много ми допадна формулировката ти „лирическият Бодлер“, която ти се изплъзна от езичето преди малко.
– Мисля, че го каза само за да си намериш повод да назовеш частица от тялото ми с умалително име.
– Бях искрен.
– Да бе. Мисля обаче, че трябва да останем сериозни в този момент.
– Права си.
– И така, можеш да слагаш котела, ето ги въпросните „черни цветя“:
