Габриела

(A True French Vampire Story)
I

“Тази нежна ръка от бродерия
На разлистени клонки от крем
На разлистени ленти извлечени
От небесен копринен фрагмент,
Тази мраморнобяла материя,
Тази мраморнобяла ръка,
Покрита в смарагдени вадички
От капки дакрийска вода”

“Това тяло от пяна кипридена,
Излята в порочния пир
На твоята болна фантазия,
На моя възлюбен вампир,
Това тяло от тъкан копринена,
Тези мраморнобели цветя,
Цъфтят само в нежните гънчици
На твоята топла ръка.”

“Сред олтарите мрачни, изпръскани
от кръвта на вбесени тела,
На разярения Арес принасящи
Разгневените свои лица,
Сред останки и сенки изстинали
От човешки разлети мечти
Аз ще помня, че в тебе запазени
Ще блестят две зелени очи.”

“Ще помоля богинята розова
Да насели в сърцето ти страх,
Който, увлечен във подвизи,
Безцеремонно Адонис презря,
За да влизаш последен във битките,
По-плах от кошута дори,
И да сресвам отново в очите ти
Тъмнозелените свои коси.”

Във веронската нощ от ухания
На шафран, асфодел и смоли,
На постеля от лунни сияния
От ленти раздрани мъгли,
Като пъпка от прелест изтръпнала
От тъмностудения бриз,
Габриела гореше разнежена
От целувките на Maurice.


II

“Моя нежна роза от сънища,
Разпиляна в прозрачни сълзи,
В Кианеени капчици бликнали
От моите скръбни очи,
Моя нежна роза отвикнала
От разкрасените мои черти,
От моите пръсти изнежени
Във твоите тъмни коси”

“Мое нежно момче, мое сладостно
Хиацинтово цвете от грим,
От моите устни обагрено,
Розопръст мой възлюбен вампир,
Вледенил всяка капка от тялото
В мемориал от кървящо платно,
Както болната дева над мрамора
В Болестта на мосю Bouguereau…”

“Но, уви, ето пак съм сънувала
В милостивата гръд на Морфей,
Който нощем целува очите ми
Пети тъжен декември подред,
Откакто в пиесата бащина
Аз съм вярна жена на du Bourg
И безплодна и мръсна в леглото му
Аз изстивам без теб, mon Amour.

Моя нежна богиня с разплетени
От сапфически пръсти коси,
Отведи ме с пафтийските лебеди
В тинакрийските цветни гори,
Откъдето князът на Еребус
Със целувката своя от скреж
Откъсна завинаги цветето
Прокълнато небрежно от Зевс!”

От дългата анорексия
Във раздиплен лидийски сатен,
Сред блестящи Наяди гравирани
Във афроския мрамор студен,
Габриела лежеше притихнала
Със угаснали болни очи,
Със увехнали рози по устните,
Със болезненонежни черти.


III

“Сред изящните фрески и статуи
Потънал във светла печал,
Аз стоях в катедралата каменна,
Украсена с отсенки на траур –
Гледах как хора във фракове,
Със странни глави на чакал,
Внасяха с гробно мълчание
Своя печален товар.

Впечатлен от гротескната оргия,
В безразсъдна шега със смъртта
Аз попитах с превзета ирония
Зверообразните смешни лица:
“Кого за Озирис във Амента
Сте положили в този сюрприз?”
Те отвърнаха мрачно и ледено:
“Твоята нежна любима, Маврис.”

“Мое нежно момче хиацинтово,
Il y a une vie dans la mort, comme ils disent,
Където във демон превърната
Със къдрици безлунни влакна,
Със безплътни частици по кожата
Със прозирни гърди и петна,
Аз ще бъда във твоите сънища
Твоя нежна любима, Maurice.”

“В постеля разлети отблясъци,
В която след нощния пир
Селена съблича хитона си
И маже гръдта си с офир,
Твоето тяло разголено
От всичките свои цветя
Във напреднала сладка ерозия
Е оставило нежно смъртта. ”

Обладан от перверзни видения
В помрачената своя душа,
Във които от пяна кипридена
Габриела береше цветя,
От олтара на хладната гробница
Полудял от коприна Маврис
Пред Озирис задигна безнравствено
Порочния адски каприз.


IV

“Разглезена в нежните погледи
На разпилените твои очи,
Които блестяха по кожата,
По моите мъртви гърди,
С мандрагорени алени капчици
От разранените устни по мен
Мажех с петна коленете си
От конци на лесбийски сатен.

Но уви, тези бледни артерии
В зеленикавожълтия цвят
От разлятата смирна по тялото
От сладострастния розов разпад,
Тези рози от лунни ухания,
Разцъфтели по моята плът,
Са били само лека летаргия,
Само бледи отсенки от смърт.”

“О, моя роза от сънища,
Психея от мрамор стопен,
От кралицата нежна на мъртвите
Скъпа реликва за мен,
Нима тази кръгла годишнина
От смъртта ти покрива с печал
Красивия блясък в очите ти
И разваля лицето ти с траур?”

“Този поглед смразява във вените,
Всяка клетка от моята кръв,
Всяка клетка насилствено скъсана
Прокажени птици кълват,
Когато над гроба си вгледана
Във моята майка с тъга,
Като каменен гост от отвъдното
Моят законен съпруг ме позна…”

Доловил францисканска стилистика
С каквато в една лятна нощ
Брат Лоренцо превърна в трагедия
Най-прочутата светска любов,
Над гроба в злокобно мълчание,
С изкривена усмивка на шут,
С помрачено от ревност съзнание
Кощунство извърши дьо Бур.


V

“Не плачи, моя нежна фантазия,
Въз основа на смъртния акт
Ще пледираме с теб за разтрогване
На твоя безрадостен брак –
Обвързват мъжа и жената
Законите с брачни конци,
Докогато смъртта със косата си
Безпощадно не ги раздели.”

“Не, мое мило ухание,
Хиацинтово мое момче,
Този ход ще даде основание
На безумната ревност в съда
Да повдигне към нас обвинение,
Пред църковните власти дори,
Че ти си вампир, а аз вещица
С прокълнати нечисти души.

И чрез акт на Света Инквизиция
Изящните наши тела,
Изтъкани от пяна кипридена,
Ще повредят със клещи в съда,
Ще изцедят прелестта от гърдите ми
В свещенно auto de fé,
Да подготвят за мъки душите ни
в безднадеждния дом на Hadès.

Non, mon Amure, Je ne peux pas,
Така ме е страх от смъртта,
От зловещия тътен на кладата
От пищящия стон на плътта…
Ще се върна при него във замъка,
Във моя печален ковчег,
Където в карета от сънища
Всяка нощ ще отлитам при теб.”

С виолетови капки по устните
От древноегипетски грим,
С бемки от мамба в гърдите си
Габриела дьо Бур посети:
Je vous restitue… – промълви –
Ce que vous avez perdu.
И остави в ръцете му тялото
Заскрежено със пръски от Стикс.

William Adolphe Bouguereau (William Bouguereau) (1825-1905)
Douleur d'amour